Времето е концепция, която често ни обърква. То може да бъде леко и приятно, но също така и безкрайно и задушаващо. Когато се сблъскваме с безкрайни часове, можем да се почувстваме потопени в миналото, което изтича между пръстите ни. Въпреки това, времето е и структура, която оформя ежедневието ни. Какво се случва, когато тази структура се разпадне? Как изглежда времето, когато линейността му се разпада и границите му изчезват?

Поетесата Анастасия-Рене (Anastacia-Renee) в книгата си "Here in the (Middle) of Nowhere" (Тук в (Средата) на Никаде) изследва теми като възкресение и прераждане. Тя създава многомерна тъкан, в която чернокожи божества и времеви скокове съжителстват. Читателите се срещат с любовници, които комуникират през различни животи, а времето се представя като нещо, което може да бъде манипулирано.

Ричард Сикен (Richard Siken) в "Crush" (Удар) изгражда тъжен и безвременен свят, в който говорителят се бори с мъката от загубата на любимия си. Той желае да контролира времето, да паузира и пренапише сцените от живота си. Сикен използва този времеви хаос, за да изрази дълбочината на своята тъга.

Уенди Сю (Wendy Xu) в "The Past" (Миналото) експериментира с паметта и интергенерационните разкази. Тя описва времето като нещо скучно и насилническо, като отказва да бъде ограничавана от него. Книгата отразява сложността на наследството и личните истории, съчетавайки семейни и исторически нишки.

Емджи Сейнт Сперо (Emji Saint Spero) в "disgust" (отвращение) представя седмица на деградация и страдание. Чрез аудио транскрипция на представление, текстът е разделен на дни, всеки от които разкрива как ограниченията на "d" променят концепцията за време. Тази форма на разказване създава свят на безпокойство и дистрес.

Лора Матис (Lora Mathis) в "The Snakes Came Back" (Змиите се върнаха) изследва темата за лечението и връзката с безкрайното. Много от стихотворенията се развиват през 2020 година, когато времето изглеждаше объркано. Чрез алхимични символи Матис ни води през пътя на самооткриване.

Дженни Сие (Jenny Xie) в "The Rupture Tense" (Разривно време) изследва концепцията за "постпаметта". Чрез остри метафори тя разглежда как травмата може да премине през поколенията, свързвайки личната история с културната памет.

Ричард Майер (Richard Meier) в "A Duration" (Продължителност) съчетава миналото и настоящето чрез дълги стихотворения. Той медитира върху темите за река, животни и приятели, създавайки образи, които предизвикват размисъл за времето и неговата природа.

Бианка Рей Месингер (Bianca Rae Messinger) в "pleasureis amiracle" (удоволствието е чудо) търси безкрайност в ограничени пространства. Тя изразява страх от преминаващото време и опити да намери удоволствие в спомените, докато се бори с депресията си.